История със рими 

В едно градче в нашата държава, живеело момче. Било като другите момчета в този град. Правело бели, играело до забрава и привечер, когато майка му го викала:

-         Хайде, Петърчо, прибирай се! С баща ти те чакаме за вечеря.

А пък той:

-         Eй сега, мамо, само да си довършим гоненицата.

А майка му:

-         Идвай! До кога ще те чакаме? Нямам намерение да се разправям с теб.

И в този момент някой от момчетата го докосне ”ти гониш”. А пък Петърчо на майка си:

-         Видя ли, мамо, пипнаха ме. Сега ще трябва аз да гоня.

А майка му вече ядосана:

-         Качвай се, Петре! Докога ще се разправям с теб? Сега слизам и знаеш ли как ще те пипна с шамар?! Хайде бързо.

Петърчо през сълзи, по детски, тръгна да се прибира. Макар да не искаше знаеше, че друго яче не може. Надяваше се след вечеря да измоли още един час игра.

Това наше момче, за което аз пиша, освен всички щури идеи, които имаше в главата си, освен дарбата да прави бели всякакви – за които сега сега аз няма да пиша, имаше дарбата и да римува.

Да... да измисля на всяка дума рима също като поетите. И макар по детски, много добре се справяше. С течение на времето неговите родители забелязали тази дарба и започнали дори да го окуражават като сами му казвали думички:

-         Часовник.

И Петърчо отговарял:

-         Любовник.

А родителите:

-         Бре, и откъде я знаеш тази дума, любовнико наш?. – Книга.

И Петър веднага:

-         Мига, стига.

    И майка му: - Красив.

    А той: - Крадлив.

          Отговарял с усмивка, къде веднага, къде след лек размисъл, но винаги намирал някаква римичка. Харесвало му на нашия Петърчо да римува и римувал наред. Не само вкъщи, но и на улицата и в училище, навсякъде, където ходел. Римувал почти винаги последната дума от изречение, казано от някой.

          Веднъж като се прибирал към дома си, минавал покрай парка и чул един не много възрастен господин да чете вестник на една сляпа жена. Петърчо се спрял и се заслушал.

-         Пожарникарите вече овладяват пожара в Странджа – чете господина, а Петър веднага: -манджа.

-         Изгорели са 25хектара иглолистна гора – АПетър: - От стар бор кора.

Господина погледнал Петър между очилата и веждите и го попитал:

-         На колко си години, момчето ми?

-         На десет – отговорил Петър, а господинът кимнал с глава и продължил:

-         В овладяването на пожара взимат участие 130 души. – А  Петър отново: - пуши, круши.

    А господинът продължил:

-         Ще бъдат изпратени на помощ войници – и пак Петър отговорил в рима – от моето колело спици.     

-         Ти, моето момче – обърнал се към Петър господина – имаш рядката дарба да римуваш. Малък си още, майка и татко знаят ли?

-         Охоо – отговорил Петър на господина и го приближил. – Те ми казват думички и аз измислям римички – рибички. От доста време сме така – опака. Особено като дойдат гости – никой не пости, се хвалят с мен – всеки ден. А пък гостите – през постите, пляскат с ръци – свински нозе. И понеже техните деце – грозни лица, не са така надарени – грозно са засмени, скърцат със зъби - но да ходят за гъби.

Когато Петър се спрял, най-после – а той можел да продължи – видял, че господинът е със зяпнала уста. Тогава той му подал ръка и казал:

-         Петър, мама ми казва Пепчо, и ще стана голям поет.

А господинът попитал:

-         А ти кой голям поет си чел?

Пък Петър:

-         Чел съм малко от Дядо Вазов, но мама ми чете вечер като заспивам Шекспир. Казва, че бил най-големия, но на мен не ми харесва чак толкова много.

-         Добре, Пепчо, и един съвет от мен: Големият поет има не само рими, но и сърце, душа и много безсънни нощи. И Друго: Забрави лесните рими като “шум-куршум”, “лед-мед”, “ гъби-зъби”, а започни с по-заплетени. Като например : телевизор.

Петър се замисли дълго и си тръгна. Не се съмнявам, че е измислил рима на думата телевизор. А вие, деца, можете ли?

Изпратено от chetenpetar@mail.bg